Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
17.10.2015 06:00 - Регресивна хипноза - мъдрост и философия
Автор: paralelno Категория: Лични дневници   
Прочетен: 783 Коментари: 0 Гласове:
1



 Регресивна хипноза - мъдрост и философия

image

Беше много вълнуващо за мен да срещна още една душа идваща от този свят, с името... Камей! Ето какво разказа Емилия в сеанса Полет на духа:

- Не мога да назова името на света, от който аз идвам... Като че ли не мога да го изговоря. Не може да се каже. Няма такива понятия на земята, с които да се изкаже, няма такива думи... Има нещо, което е много сложно, за да се изрази... Понятията на земята са много объркани. Изкуствено са определени неща, които не са това. Много кутийки..., граници... Напомня на изкуствено разграфяване, което спира, ограничава свободата на духа. Хората не знаят, не могат да премахнат тези граници. То ще стане, но отвън... Те не е нужно да правят нещо. То си има програма. Ние по-дълго живеем... Не ми харесват границите. Харесват ми прегръдките – на душите, не на телата. Мъжете са объркани в общуването си с мен. Те не могат да разберат кое е различното в мен. Искат да ме вкарат в техните рамки и като не им се получава, се ядосват.... Да!... Камей (името е променено) е името на моя свят! Много ми харесва, звучи ми като... Когато го каза и ме попита, дали не съм от там, ми прозвуча така хубаво! Там е... У дома! Аз общувам по друг начин с хората – не чрез говорене, а чрез предаване на мисъл-енергия, чрез докосване. Отварят се врати, които преди това са били стени. Нямало е път през тях. Сега те падат и няма препятствия. Трудно е да се измери с някакви мерни единици. Хармония е, която се усеща в нас и се създава извън нас, като песен, на която иначе й липсват някои части от мелодията, а така, с хармония вече е завършена пиеса, също както нотите имат две чертички отгоре. Иначе няма звук...    

 

Сеансът с Лидия, осемнадесет годишно лъчезарно момиче, продължи в същия философски стил на изказване на мислите... Беше по-скоро разговор дискусия за историите на минали нейни животи, които бяха вълнуващи и силно впечатляващи. Излъчването й показваше мъдрост и интелект на стара, зряла, духовно израснала душа. Разговорът с Лидия на философски теми беше изключително лек и приятен. Допаднахме си много в това отношение, дори в един момент на диалога между нас й казах, че този вид философия е много интересна и за мен самата и... да не би с нея в духовния свят да посещаваме едни и същи лекции, при едни и същи духовни учители. Отговорът й беше категоричен: “Да!”... Ето само част от дългия разговор с Лидия. Диалогът ни продължи почти четири часа, а не усетихме кога отминаха... 

- Не е лошо да си слаб и да си тъжен, защото това пак е музика за Бога. Той хем е заинтересован, хем не е. Като критиците... Те хем оценяват, хем не. Аз предпочитам да чувам весела музика, а не тъжна. Всичко си остава същото. Всеки си има крайности. Едната страна действа, а другата... стои и гледа. И радостта и тъгата са полезни за душата, но винаги има стремеж към топлота, лекота, към щастливото. Един човек страда много за нещо, което е гениално, защото то му дава много знание и го вдъхновява, и той си казва, че страданието е хубаво. Това е  илюзия на ума. Ако го изгубиш, няма да виждаш това знание. В стремежа си да виждаш нови неща... ти спираш да ги виждаш, ако си в постоянна болка. Това не е крайна цел. Убиваш се по метафоричен начин и спираш да живееш... Ставаш по-голям от себе си, извисяваш се, когато изживяваш болката. Трябва да се увериш, че всичко си заслужава, да се стремиш да приемеш, че всеки момент можеш да влезеш пак в гадното състояние, ако няма промяна. Ако си дълго време щастлив, означава, че не си тука, не си осъзнат, защото всичко се обърква и няма как да стоиш само в едно и също състояние, в статика. Не е добре да стоиш само в едно и също състояние, а и музиката не може да свири само в един и същ тон. Става ти много скучно и ти идва да се самоубиеш... Не. На някои хора не им помага да им кажеш, че ще има много нови различни неща в живота им, защото не им пука, не са достатъчно хубави за тях, защото те не усещат движението. Животът се определя като забързан. Технологиите се развиват бързо. Ако човек се концентрира разбира колко много неща има, а не ги забелязва. Когато започнеш да ги забелязваш... ставаш щастлив, защото осъзнаваш на какво хубаво място живееш. Много хора не успяват да гледат на нещата така мащабно. Виждат само отделни късчета, не могат да ги фокусират. Щастието е да можеш да бъдеш себе си и да можеш да виждаш всичко, което не е теб. Това е пълното щастие. Никой обаче не го може. Още по-голямо щастие е да виждаш  и всичко извън теб, освен теб. Когато осъзнаеш, че си част от нещо гениално, ставаш по-щастлив. Хората са като мусаката – част от всичко в света. Когато го осъзнаеш, можеш да усетиш какво е щастието, в еуфорията си. Бог изглежда гениален, а Той се интересува да има музика. Гениите създават творбите си без усилия, както Бог... Например... Двама души са влюбени, имат прекрасна връзка. Другият разбира колко е хубаво това и се усмихва, но не разбира защо е хубаво. Нищо не разбира, само знае, че мусаката е вкусна. Друго е някой друг да му каже какво има в мусаката и как един нюанс променя нещата. Този човек, в тази двойка, яде мусака, всичко е прекрасно, но... картофите свършват, той се озовава в безпътица и нищо не разбира. Хубаво е, когато се споделя и се изживява и от двамата едновременно. Хубаво е и двамата да научат тайната на рецептата на мусаката. Другия човек малко или много го обичаш, но ако той не знае как е дошло, как е направено, той ще си мисли, че е бил в илюзия, че не е било вярно всичко това... Не е много хубаво да помагаш на човек. Може небрежно, без някаква тежест, да му обърнеш внимание на нещо, за да го види той самият, да го осъзнае сам. После той сам си знае как да го използва..., както си знае...  

- Нека духът ти потърси информация в миналото ти..., дали си живяла някога в Египет?

- Естествено, че съм живяла, повече от един път. Живяла съм на египетска земя. Тя има енергията на главни египетски неща. В историята границите на държавите са се променяли. Била съм в границите на Египет и веднъж извън нейните граници. Била съм и много неактивен човек, номад, който е просто като пясъка..., само се носи от вятъра. Мъж съм, красив и съм като мистерия. Аз просто съществувам. Минавам през египетската земя и виждам, че някой друг я владее, но не отбелязвам този факт. Просто преминавам и гледам. Пустинята ми дава много... Странна мъдрост... Много обичам да гледам изгрева. Всеки ден го чакам, но все става светло и все не разбирам как е станало светло, а не виждам как е изгряло слънцето. Хората не ме интересуват. Интересува ме природата. Пясъкът е в очите ми и ме прави мистериозен... В друг живот в Египет аз съм жена. Рисувам в пирамиди. Никой не знае за това мое занимание. Има стенописи, които дават информация за боговете и за тяхната роля в държавата. Аз отивам тайно и променям информацията за тях. Аз усещам пулса на материята... Добавям някои елементи, които допълват знанието. За мен е важно, че другите не знаят, че аз го правя. Те си мислят на сутринта, че това някак тайнствено се появява по рисунките. Това е много странна дейност за мен, защото аз съм от владетелско семейство. Тайно се движа по коридорите на пирамидите и рисувам. Имам двойнствен живот... Знам си името чрез картинка. Има ръка под ъгъл, все едно се е подпряла на нещо плоско. Има нещо като жезъл в двете ръце. Те са кръстосани. Сложно е. Отдолу има кръстосани жезли. И фараоните имат такива. Отдолу има вълничка, символ за вода. Има го много силно издълбано в камък. Намира се пред нещо огромно, като склад за зърно. Има и статуя с моя лик. Отдолу ми пише името. Аз съм дете на хора много по-важни от мен... Родителите ми имат числа в имената. По някаква причина аз съм по-важна от тях. Сякаш ще направя нещо много по-голямо и важно. О!... Добре значи!... Много лошо... Става една драма... Аз не съм Клеопатра, но съм много тясно свързана с нея... Нейна съперница съм, за един и същ мъж. Тя е много гневна! Ужас!... Има някаква сага. Важното е, че аз променям съдържанието на една много важна плоча, на която има описание за едно питие. Това питие го изпива една змия. Тя се омагьосва. Змията отива при Клеопатра и я убива..., но... това не го правя аз, а мъжът, който казва на змията да го направи... Мъжът е с Клеопатра, защото е престижно за него да е с нея, но като жена той обича мен, защото аз съм интересна личност в обществото. Тя му омръзва, а и... тя го предава. Той ми казва да променя информацията на плочата. Не ми казва защо го иска. Аз не съм искала да убия Клеопатра!... Нищо, че ми е била съперница! После, като разбирам какво се е случило, оставям го този мъж. С него по-нататък се случват разни лоши неща... После аз ставам някакъв главен духовен водач. Има голям смут в държавата, след като Клеопатра умира. Мисля, че няколко години след това аз ослепявам, като наказание за мен. Като водач аз водя хората, но не съм точно владетел. Предизвиквам малко хаос, защото аз искам малко повече да ме величаят. Така искам. Те очакват от мен да се обявя за владетел и за божество, да ми строят храмове, а аз не искам и настава смут. Те казват, че май не трябва да съм на тази позиция. Те не разбират какво мисля аз... Хората ме обичат много. В един момент властта ми намалява и други амбициозни лакоми хора завземат властта. Аз съм показала вече, че за мен не е важно да искам грандиозност като владетел. През вековете хората не знаят за мен. Излекувала съм много хора. Чувах много вибрации... Отвсякъде!... Чувах потенциала на енергията..., какво може да направи, като свръх-химик... Много разнообразни и интересни животи имам. Стотици са!... Важното е, че са интересни и различни... 

- Нека продължим полета на духа ти във безвремието. Кажи ми, в миналото на твоята душа, която е толкова стара и мъдра, има ли знания, които си придобила в живот в Атлантида? Ако има, разкажи ми, в какво превъплъщение си била тогава? С какво си се занимавала? Какво си научила тогава? Потърси! Къде се намираш сега? Какво виждаш? Разкажи ми...

- Въртя се на едно място и се опитвам да разбера къде съм. (смее се) Има под от камък, големи плочи. Аз стоя в центъра. Има затворена композиция. Аз съм в центъра и се въртя заедно с нея... Подът е ту черен, ту бял. Аз съм (смее се) приличам на себе си, но съм по-висока... Секунда... три метра!... Жена съм. Има храмове. Небето е тъмно червено. Няма хора. Знам, че ги има някъде, но са много далеч. Аз само стоя там и... се въртя. Опитвам се да балансирам нещо..., нещо с “4”, не знам какво е, нямам представа. Облечена съм в нещо като роба, която на кръста има... То е странно, нещо блестящо, като колан, но метален, с много светли кристали по него. Като се въртя..., всичко си сменя цвета от светлината. Небето е все тъмно червено, но всичко друго е ту тъмно, ту светло. Аз ту се забавям, ту се завъртам. Не са ден и нощ, а нещо като сезони, нещо по-голямо. Всичко се движи толкова бързо, че всичко друго стои. Аз само стоя, а всичко около мен се върти. Опитвам се да разбера нещо, което са ми възложили да разбера за всички хора там, нещо много важно. Трудно дишам, защото въздухът е много тежък..., някакъв газ... аз това нещо го преживявам за много кратко време, но все едно виждам десетки години как отминават. Образно казано..., компресирам времето и десет години са един само миг. После се връщам назад и виждам как времето..., небето... става все по-светло, аз дишам по-леко и спирам да се въртя. Сега трябва да отида при хората. Ще разбера нещо. Тръгвам по диагонал между едни колони. Има много широко място и е много светло. Хората ходят много бавно и грациозно. Аз се качвам по едни стълби на един храм. Там седи един мъж, който седи на нещо като трон. С бяла брада е, има нещо огромно на главата, като корона е и има нещо като антена. Аз отивам при него. Говорим си с очи, телепатично. Той се учудва..., как съм отишла там. Аз му се извинявам, че съм отишла от друго време. Той казва “Добре”. Аз си тръгвам. Отивам пак в центъра..., да се въртя. Небето е пак червено. После пак се повтаря... отиването в храма. После ме чакат четири човека. С глас казвам, че съжалявам, че просто така се е случило, но отговор няма. Не искам да ме пращат пак там. Небето бавно става черно..., само на хоризонта остана червено. Много трудно се диша. Ние стоим на земята. Нищо не се вижда. Всичко се смесва, хаотично е и нищо не знам. Сякаш цели различни времена и пространства се смесват в един казан и... се стягат и свиват като... дъвка. В тази смесица има две неща, които много си приличат, но и са много различни. Те са две крайности, които са вечни и ги има навсякъде. Те са толкова силни и... излъчват! Това лъчение е много силно. Те гледат да са далеч едно от друго, но се привличат. Едното много трепери и не е стабилно, не му е добре, докато другото..., на него му е наред, движи се плавно, спокойно, чисто, но... не знае много неща..., празно е някак си... Знае, че не трябва да се приближава до другото, което е много пълно. Това са доброто и злото. Опитват се да се избягват взаимно, но не могат. Когато се блъснат... няма какво да обменят... или да се слеят. Много бързо се разделят и си остават същото, което са. Гадно им е, че са в този вечен цикъл, но трябва да са отделно и да се движат едно към друго. Много са сладки и двете, но сякаш нещо ги е омагьосало да са така. Те просто изпълняват. Този казан няма готвач. Той е Отецът Създател. Не е лошо, че няма, защото този казан се движи сам за себе си... Странно, че аз съм никъде. Аз съм разказвач. Аз съм мъдрец. Аз съм на дванадесет. Това е  много важно за мен. Сама съм. (смее се) Трябва да се определи какво точно е “човек”, защото аз не мога. Това е измислен термин. Няма начало на вид. Все едно да месиш тесто за баница и правиш плосък блат и после като мачкашм то се променя. Същото е и с времето. Няма начало, защото то все се връща. Всичко се обърква. Може да се каже, че началото и краят са се срещнали и са някъде в средата. Всичко се движи. Ако трябваше всичко да е на същото място, щеше да ти отнеме много време, за да отидеш някъде, а така... просто сгъваш и с една крачка си там, където искаш. Хората вече мачкат времето, експериментират, започнали са да ръчкат. Това е много смесено. Това дава знание и възможности да видиш всичко едновременно, защото е по-пълно. Те, отделните части, ако ги оставиш на едно място, пак е добро, защото е с еднакво качество, но когато се раздвижи и се разбърка и няма вече план, някак си е по-добре, защото е объркано, има цялостна функция и е едно цяло. Да вземем например литературата на хората. Има фази, които стават все по-динамични, после се смесват. Ти избираш какво да произвеждаш, какво да консумираш. В един момент ставаш свръх артист. Все едно имаш всичко на света. Правиш комбинации и се учиш да твориш. Все едно си малък Бог, но имаш личност и характер, докато Отецът Създател няма. Това ти дава път за развитие. Има удоволствие... И да наблюдаваш е хубаво. Затова всеки, който се опитва да помогне или да им попречи, им завижда, защото ако ги нямаше тях, нямаше да има какво да гледат. Това хората са го измислили..., да месят тесто и да правят баница. Той знае всичко, което се случва. Не може да е недоволен, защото всичко е нужно да се случва. Той просто си седи и му е добре. Целта не е задължително развитие. Хората така го определят и така си мислят, така го правят. Стават някакви неща. Имат логическа връзка и се напасват. Това е ходът на нещата в този момент. После може всичко да се размеси и да се промени. Ако на Отеца Създател Му стане скучно, ще докосне и ще съдаде движение. Той е създал много сили, които задвижват, както доброто и злото. Те са много силите. Има център и периферия. Този казан, в който всичко се обърква, по периферията е по-воднисто и черно, като разтворител. В центъра всичко е по-нагъсто и шарено. Центърът се превръща в периферия и периферията става център от движението. Така става с материята, със събитията. Вселената също... Тя е като един крем. Тя е като стеблото на разстение, където има всякакви клетчици. Обаче, това стебло няма да е вечно такова. То изсъхва, изгнива. По същия начин вселената е взаимно свързана с всичко заедно. Ако предположим, че има много вселени..., те са като клетки на стебло. Ту са в стеблото, ту се разпръскват и са независими една от друга. На принципа на произвола. Най-важното е, че..., ако вземем една вселена с която и да е друга да си взаимодействат да се получи нещо полезно. Резултатността е важна. По-хубаво е всичко да се движи, отколкото да не се движи. Да кажем, че Отецът Създател не може да спи без да не слуша музика, затова в казана всичко трябва да се движи, за да създава музика, защото ак ое тихо, на Него не му е добре. В казана няма нещо да се повтаря. Обновява се. Цялата съвкупност от вселени се променя. Нищо не се озовава на едно и също място, по едно и също време, по един и същ начин. Всичко се променя. Постоянно. Две частички дори да се срещнат два пъти, около тях всичко е друго и различно. Това е безкрайността. Така Отецът Създател си спи на музика. Има различни видове музика. В крайна сметка всичко е хубаво. Например, когато злото е на повърхността, създава вълнички и сякаш говори по-силно, а не, че то самото е по-силно. Както в един оркестър един инструмент свири по-силно от някой друг. Важното е, че нищо не свири само, а в оркестър. Нищо не е вечно, а е в еволюция. Най-голямата тайна е, че Отецът Създател е създал оркестъра, но Той не знае какво той ще изсвири. Няма никаква представа. Хем е чудно, хем не е. Това не е важно. Важно е оркестърът да свири. Хората може да го разбират, но в различните езици в думите има много грешки, които създават объркване и не знаеш как да го кажеш, в различните понятия. Важно е усещането, че знаеш, а не как ще го обясниш, като смисъл... правилно. Важното е, че усещаш, че знаеш, че носиш знанието в себе си. 

регресивна хипноза Полет на духа - с водеща Галя Йосифова


откъс от книгата "Да откриеш себе си в полет на духа" - 3-та книга от трилогията В ПОЛЗА ЗА ЧОВЕКА 


http://moyatjivot.com/%D0%B7%D0%B0-%D0%BA%D0%BD%D0%B8%D0%B3%D0%B8%D1%82%D0%B5

 




Гласувай:
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: paralelno
Категория: Лични дневници
Прочетен: 567047
Постинги: 449
Коментари: 53
Гласове: 681
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031