За децата и родителите

За живота на човека на Земята се пише, говори, коментира много, от кого ли не, по какви ли не начини, в какви ли не посоки, от какви ли не гледни точки. Всички те имат основание, по някакъв си свой начин, носят своята полезност, всекиму според необходимостите, според житейската ситуация, в която се намира към даден момент, обогатяват и подпомагат осъзнаването и осмислянето на Живота, смисъла му, посоките на заниманията, делата, взаимоотношенията с другите и с околния свят, в отношението към себе си лично, в усвояването на житейските уроци, в израстването, помъдряването, в осъзнаването си.

Развивам себе си като специалист в конкретна житейска насока (Консултант по психология/Персонален коуч). В работата ми с хората, като подпомагаща душата и духа, личността и твореца в човека, терминът “психолог” не е най-точното понятие, което характеризира моята дейност, защото тя е многопосочна, многоаспектна, обхваща цялостната клетъчна памет на човека, както и историята на развитие на цялостната духовна енергийна същност, която е и в частност историята на конкретния настоящ живот, в ролята-превъплъщение, в която се проявява. Психиката на човека е обвързана с личността (АЗ-а), а душата е в друга платформа (духовно съзнание), затова за мен е важно да вземам всичко под внимание, за да давам най-подходящата и възприемана с разбиране помощ-подкрепа към човека, за ситуацията в която се намира и нуждите, които го провокират да търси съдействие от страничен поглед-съветник.

Винаги разговорите засягат темата за детството: за родителите, за взаимоотношенията с тях, заедно и поотделно, за отношението им към детето, което човекът е бил, за обстановката, бита, начина на живот, за семейната и фамилна среда, за всички фактори, характеризиращи първите десет години живот. Тъжно е да споделя, че в 95% от случаите детството е белязано от трагични, нещастни, травмиращи, болезнени изживявания, които дават своето отражение върху човека във всички аспекти и направления на живота.

Какво се получава в действителност? В даден момент се срещат мъж и жена (на различни възрасти) и по силата на различните причини, които са ги довели до пресечна точка (интимност), зачеват дете, ембрион, в който ще се внедрят дух и душа, с конкретна Програма-Живот, която ще ги въвежда в безброй линии на взаимоотношения, започвайки с първите двама – мама и татко, които душата осъзнато е избрала да са в тази роля за него, за личността и твореца, с които ще се проявяват в живота. В повечето случаи бащата е в ролята на причинителя на болките, травмите, страданията, които детската психика и чувствителност трудно преодоляват, съхранявайки в емоционалната памет тъжните спомени за сложно детство. Няма да се впускам в подробности за вариантите и разновидностите, много са.

Това, което искам да споделя е в друга насока, а именно, че деца и родители още в тези първи години на общуване започват голямото разминаване във взаимното опознаване. Времето на Живота бързо тече, динамиката е голяма, проблеми винаги има (от всякакво естество), с различни приоритети на вниманието, ангажиментите, вложенията на парите и материалните блага. Всичко това повлиява на взаимоотношенията. Те стават тривиални, вяли, банални, с голяма доза незабелязване кой-как-какво-кога-къде-защо изживява, по какви причини, с каки резултатности-следствия, които неминуемо се натрупват в емоционалната памет, а тя повлиява върху организма и физическото тяло, които със своята сигнална система чрез болки, здравословни оплаквания и неразположения показват къде е проблемът, с което призовават за внимания, за осъзнаване-предприемане на мерки чрез решения и избори на действия.

В тази житейска динамика надделява като въздействие върху човека материалната страна на живота. Все пак сме човеци, духовни същности въплътени в биологично тяло на Земята и“нищо човешко не ни е чуждо”. Въпрос на житейска философия-мироглед. Годините минават, детето расте, родителите следват своя житейски път, по който взаимното опознаване с детето дори не стои на дневен ред като задача или необходимост! Детето става голямо. Колкото добри и близки да са били в общуването си майка и дете, баща и дете, това не означава, че са се опознали. Успели са само частично, донякъде, повърхностно. По много причини нито родителите, нито детето споделят своя личен вътрешен свят и душевност с другия. Точно това е причината всъщност да знаят много малко един за друг за истинската си същност. Живеят с убеждението, че се познават, но не е така. Разбират го едва когато някой от тях си отиде от Живота.

Знам, че е трудно за всекиго да осъзнае и осмисли това, което написах. С родителите си се познаваме, но и не се познаваме! Животът ни би се променил към по-добро в много отношения на взаимоотношенията ни с родителите, ако приемем дълбоко и осъзнато за себе си необходимостта да се опознаваме с тях, да ги допускаме до своя личен вътрешен свят, да ги предразполагаме те да правят същото към нас. Все още това е почти немислимо и е непосилна задача за мнозина, но – повярвайте, положат ли се усилия да се върви в тази посока, упоритостта и търпението ще доведат до ползотворност и благодарност. Резултатите са повече от добри, не само за децата, но и за родителите им. Поне помислете над това!

Много и дълго бих могла да пиша по темата, но не го правя. Целта ми е да ви провокирам към размисъл – доколко, до каква степен всъщност познавате майка си, баща си, детето си, като душевност, личност и творец? Ако ви помолят да направите описание-портрет, какво бихте казали? Моята майка е... Моят баща е... Моето дете е... Направете го писмено. Започнете ли да пишете ще осъзнаете колко малко всъщност знаете за най-близките си! Повярвайте ми, важна тема е! Не я отлагайте във времето! Успех!

Галя Йосифова

Консултант по психология/Персонален коуч

е-майл: gacreco@hotmail.com