Регресивна хипноза - яснота за взаимоотношенията ни с близките и в социалното обкръжение

Клиентката ми Венета е жена на четиридесет и пет години. През целия си живот е изцяло отдадена на своите близки, оставяйки себе си на заден план. Не създава свое семейство, няма свои деца. От проявена неблагодарност към нея, от наслоени в нея дълготрайни премълчани обиди и огорчения получава трудно лечимо заболяване...

- Северна Африка. Мароко. Стара улица с колички отрупани с разни стоки. Стара обстановка. Аз съм на улицата. Бягам. Жена съм, осемнайсти век е. Не изпитвам страх. Облечена съм с дълга бяла рокля. Сякаш нещо търся, разглеждам. Влизам в една къща с дървени врати. Има дувари, голям двор. Притичвам през него, влизам в къщата, която е като българска, със старите чардаци. В предверието й има закачени менци. Качвам се по стълбите. Там има и други хора. На горния етаж има камина, огнище, голямо пространство, с големи прозорци. Майка ми е там, млада е. Топло чувство имам към нея. Аз се чувствам обичана. Чувствам се защитено дете. Не, не я разпознавам в никого от настоящия ми живот. Хората са излезли някъде. Сякаш баща ми скоро ще се върне. Връща се. И той е облечен в национална носия, с потури, с цървули. Обичам го. Грижовен баща е. И него не го разпознавам. Не сме бедни. За времето си сме заможни. Нямам братя и сестри... На тридесет и пет години имам две малки деца, момиченце на три-четири годинки и момченце, почти бебе. Аз нося вода с едни менци. Къщата ми е позната. Сама съм. Мъжът ми го няма. Нямам усещане за него. И за момиченцето също, но в момчето разпознавам моя по-малък племенник. (плаче) Нищо повече не мога да видя! Аз си върша задълженията, нещо правя край огнището... Сега виждам други хора. Някой ми помага... Възрастна жена акушира. По-млада жена носи вода. Раждането върви добре, нормално. Няма да има усложнения. Мъжът ми е в голямата стая. Прегръща момиченцето. То прилича сякаш на мой бивш приятел, но не съм много сигурна. Идва при мен в стаята, щастлив е. Той се радва, но е сдържан. Щастлива съм, но съм изморена... Не е щастлив животът ми... Сама съм, нещо се е случило... Някакво нещастие. (плаче) Струва ми се, че са го убили..., в някакъв заговор срещу него. Вероятно се е готвил някакъв бунт, още в самото начало е. Не е започнала война, но няма информация. Страдам, защото не знам какво е станало... Вече съм на четиридесет и пет години години. Децата са пораснали, помагат ми, край мен са, сама ги отглеждам. Трудно ми е било, но съм успяла добре да ги възпитам, да сме сплотени. Имам пари, не съм притеснена за средства. Имам някакъв занаят, тъка нещо и продавам, някакви килими са. С това се издържам. Не виждам друг мъж, само децата... Пет минути преди смъртта?... На седемдесет и девет години съм. Не се усещам болна. Стара съм. Само синът ми е там. Плаче. Момичето е омъжено някъде. Има деца и семейство, а момчето не, затова плача. Той не е лош. Не знам защо е останал сам в живота. Изпитвам някаква вина, че е пренебрегнал себе си, за да гледа мен, за да не съм сама. Само той е при мен... Уроците ли?... Беше самотен живот. Научи ме да се грижа сама за себе си, за децата ми. Научи ме как да ги обичам. Изпитвам угризения, защото те сякаш поеха много отговорност за мен, сякаш ги лиших от нещо, защото баща им го нямаше, да се грижи за мен и за тях. Не съм боледувала. Момчето се жертва за мен. Нищо не си казваме... Душата ми вече се отдели от тялото. Не е щастлива. Виждам синът ми как страда... Не искам да се прибирам у дома!... Не мога да преодолея раздялата си с него. Мъчно ми е за него!...

- Добре... Нека духът ти се върне отново в това тяло, в картина преди твоят съпруг да бъде убит в заговор. Нека той разбере за него и се предпази, така, че да остане жив, да продължи да живее, да сте заедно с него в живота. Какво се случва сега в тази нова променена версия на този минал вече живот?

- Той е жив. Различно живеем, спокойно и щастливо. Мъжът ми се грижи добре за нас. Вози ни някъде с файтон, в някакъв голям град, на панаир. Купува на децата сладкиши, а на мен взема голям шал, квадратен. Той го сгъна на две и ме наметна с него. Има цветни орнаменти на него, в жълто и в лилаво. Не казва нищо, но аз се радвам, че той знае, че това са цветовете, които аз обичам... В последните минути преди смъртта ми има повече хора около мен..., синът ми, дъщеря ми със съпруга си. Мъжът ми малко преди мен е починал. На същата възраст съм, на осемдесет години. Изпитвам някакво удовлетворение, защото той е бил човек, с когото много добре сме се разбирали, без да се налага много да говорим. Душата ми е спокойна и вече може да се прибере у дома...

- Сега нека духът ти потърси живот в миналото ти, за да разбере, дали ти и твоят по-голям племенник сте имали друг вид взаимоотношения и взаимовръзки. Какви са били те?     

- Той ми е бил дете! (плаче) Не мога да видя още какви са дрехите ни. Сякаш имаме сандали на краката ни. Жена съм, на двадесет и седем години. Водя го по една пътечка в гората, в планината. Там живеем. Той е момче, на около пет години. Някъде наоколо е бащата. Той е шотландец. Облечен е в шотландска поличка. Аз го обичам, той мен, също. Едно дете имам само. Задружно семейство сме, живеем високо в планината. Няма много растителност. Има хълмове наоколо... Детето е вече по-голямо. Гласи се да тръгва на някъде с кораб. Морето е съвсем наблизо. Мрачно небе. Аз и баща му не сме съгласни той да заминава. Не искаме да оставаме сами без него, но той заминава, за да изкарва пари, търгува с някакви стоки... Аз не работя. Имаме домашни животни. Мъжът ми се занимава с търговия. Той често отсъства от къщи и ме оставя сама. Липсва ми... Пет минути преди края на този живот аз съм в къщата на хълма, където живеем. (плаче) Съвсем сама съм. И двамата ги няма, на път са някъде. Умирам сама... Уроците ли?... Сякаш бях много сама през цялото време, изолирана. Нямаше хора, с които да се срещаме. Нямахме близки, познати... Душата ми се прибира у дома... Усещам освобождение!...

- Нека духът ти потърси минал твой живот и влезе в него, в който ти си била щастлива! Нека изживееш отново тези мигове и разбереш, какво е правило душата ти щастлива! Пътувай толкова дълго, колкото пожелаеш във безвремието и открий такъв живот! Влез в него! Кажи ми, къде си сега?

- Аз съм на бал. Танцувам с млад мъж облечен в униформа. Много е весело. Аз съм от богато семейство. Струва ми се, че съм в Русия. Дворянството... Големи зали, голям бал!... Сега се гоним, тичаме из залите. На осемнадесет години съм. Влюбени сме. Него не го разпознавам в настоящия ми живот. Той е във военна униформа, тъмно синя, със златисти паети. Не знам защо си мисля, че сме в Русия. Сабята му много ми напомня руските оръжия. Много го харесвам, той мен също... Щастлива съм с него. Създаваме свое семейство. Той ме стимулираше да уча, да се развивам. Аз отидох да уча, не знам какво. Станах учителка по френски език... Нямаме дете. Има някаква причина..., вероятно е в мен. Лекарите не могат да установят каква е. Сега знам, че на яйчниците обвивките са били много уплътнени, но тогава не са знаели как да отстранят тези дебели обвивки. Аристократи сме... Забавляваме се. Аз преподавам в някакъв колеж, с големи деца се занимавам. Те са доволни от мен, харесват ме. Аз също съм много удовлетворена от себе си. С мъжа ми се разбираме добре. Той заема все по-големи постове... Този живот ме научи, че мога да обичам, че дори да нямам дете..., пак мога да бъда щастлива с мъжа си. Той беше стабилен, беше моя опора, можех да разчитам на него... Да, имам усещането, че с него в настоящия живот може отново да се срещнем!... Аз ще го разпозная! Не физически... По излъчването му ще го позная! Имаше нещо много хубаво и специално между нас, във взаимоотношенията ни. Бяхме равностойни. Никой не мамеше, не доминираше над другия. Бяхме щастливи да сме само двамата... Нямахме нужда да има други хора около нас, за да се чувстваме добре. На по-късна възраст си купуваме къща край морето, на малък хълм се намира. Като на почивка ходим там. Много е луксозна за времето си. Обожавам розите! Садя ги в градината си...   

Половин година по-късно с Венета проведохме втори сеанс. Продължи да разказва:

- Аз съм някъде... Разглеждам, за да разбера къде съм. На някаква улица съм, на черен път, защото още няма асфалт. Има малки селски къщи, с покриви като от слама. Бедно малко село. Мисля, че е във Франция. Аз съм млада, момиче на около двадесет години. Облечена съм в някаква носия, отдолу имам риза, а отгоре имам пола и блуза. По полата има черно и синьо. Полата е по-тежка, вероятно е от вълна. Ризата е бяла, от памук. Обута съм с някакви обувки, подобно на цървули, от някаква кожа. Косата ми е вдигната, светло кестенява е на цвят. Казвам се Жана. Влизам в един двор на една къща. Там живея. Стените вътре в къщата са измазани с бяла вар. Покривът на къщата е заоблен, от слама. Не е съвсем бедна като всички останали къщи в селото. Майка ми е там. Тя е по-висока от мен. Обичам я. Спокойно е, няма тревожност. Не, не я разпознавам в никого от настоящия живот.. След пет години?... Сякаш имам намерение да се омъжа. Даже трябва..., така се планира. Ще се омъжа за някого от селото. Аз нямам нищо против, правя го, защото знам, че така трябва. Сякаш отдавна се знае, че ще се омъжа за него. Той носи дрехи от настоящата епоха, осемнадесети век. Казва се Пиер. Той е по-голям от мен, към тридесет годишен е. Присъствието му ме кара да изпитвам любопитство, защото той знае много неща. На сватбата аз съм облечена в бяла рокля от плътна материя. Главата ми е покрита с бяла кърпа, имам и венче от цветчета. Изпитвам страх от неизвестното. Не съм спокойна, защото с него не сме много близки. С мен той е малко студен, сякаш е безразличен. Не ми създава усещане за комфорт. Аз към него се отнасям по същия начин. Той не ме предразполага... Първа брачна нощ. Допускам го до себе си. Той ме изследва. Няма близост между нас, няма чувства... Това е първа интимна среща за мен. Не знам какво да очаквам. Не съм впечатлена. Изненадана съм, че той е студен с мен. По-нататък в живота... В къщи съм. Върша някакви домашни задължения. Състарила съм се много. Този брак ме е направил много мълчалива. Имам едно момиченце... Аз съм с бяла престилка, с бяла шапка със завити краища. Косата ми е прибрана на тила, светла на цвят, имам зелени очи. Не се чувствам хубава. Момичето прилича повече на баща си. Струва ми се, че аз съм болна, не знам от какво. Като цяло не съм щастлива. Усещам се използван човек. Липсва ми любов. С него сякаш живеем два различни живота. Той си има неговите занимания и ме оставя все сама. Понякога се връща пиян. Той заспива пиян на масата. Груб е. Слагам малко неща на масата за храна. Варени картофи, хляб, масло. Имаме крава. Момичето ми помага. Нея не я разпознавам. Не съм имала много идеи с какво да се занимавам. Не видях да имам баща, брат, сестра... Живяла съм сама с майка ми. Била съм плаха, неуверена в себе си, затова съм се съгласила да се омъжа за този мъж. Този брак не ми донесе удовлетворението, от което имах нужда. През целия си живот не бях щастлива. От мен се изискваше много търпение. Бях подценена, бях като по-нисша, недооценена. Това ме потискаше. Дори детето си не можах да обичам истински... Вече си отивам от този живот. Казвам нещо на момичето... Духът ми се освободи от тялото. Тръгвам си с удоволствие, без съжаление. Над тялото ми съм. Виждам как момичето ме гали по главата, а мъжът ми плаче, сякаш сега е отрезнял и осъзнал какво става, но... вече е късно...

 регресивна хипноза Полет на духа - с водеща Галя Йосифова

откъс от книгата "Да откриеш себе си в полет на духа" - 3-та книга от трилогията В ПОЛЗА ЗА ЧОВЕКА 

http://moyatjivot.com/%D0%B7%D0%B0-%D0%BA%D0%BD%D0%B8%D0%B3%D0%B8%D1%82%D0%B5